2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. stela50
12. getmans1
13. zaw12929
14. tota
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
Прочетен: 579 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 13.10.2020 09:36
- Моника, ако не спреш котлона, кафеварката ще гръмне.
- Това е, ще ми викаш Моник, чуваш ли ме Зизу?
- Защо Моник? – Зизу виждаше, че приятелката и е намислила нещо, но не знаеше какво точно се случва в главата и. От както бяха заедно на онзи рожден ден на един състудент Моника не беше същата.
- Зизу, хрумнало ми е нещо и трябва да променя кармата си, трябва, спешно е и е наложително да не живеем така.
- Какво имаш пред вид под така? В общежитието със състудентите, това, че изкарваме някой и друг лев като сервитьорки или това, че е забранено да водим момчета в стаята?
- Всичко това, което изреди, плюс още и някои други неща, които разбрах за живота и света Зизу.
Моника звучеше тайнствено и някак съдбовно, сякаш се опитваше да разчупи клишето на профанното им настояще. Зизу не я пита нищо повече, наля кафе и запали цигара. Този си навик не можа да изкорени още от десети клас. Моник отвори крилото на гардероба си, където се мъдреха два панталона, две ризи и две рокли и малко бельо, зимно и пролетно яке, и толкова. Извади ги и ги заоглежда.
- Скука и провинциално, грозно и евтино. Зизу, трябва ни истинска промяна, която да отговоря на кодово име Моник.
- Ти май нещо си се повредила? Какво имаш пред вид Моника, ще споделиш ли идеята си и с мен за да съм наясно с това „Кодово име Моник“?
- Зизу ще ти разкажа. На рожденият ден на Стоян разговарях с Петър Михайлов, помниш ли го?
- Да, на когото баща му притежава голям бизнес в страната и чужбина, нали?
- Да, точно с него. Разговаряхме си за лекциите по история на изкуството, за философия, за политика и изведнъж той се приближи и зашепна в ухото ми. Каза ми, че аз нямам шанс с тази непрактична специалност, която съм си избрала освен ако не спечеля шестица от тотото или не стана проститутка. Той щял да ми съдейства за второто.
- Ти какво направи Моника?
- Аз му зашлевих шамар и той ми се изсмя и каза, че така най-много да ям повече пердах и накрая пак да стана любовница на някой чичо, нарече ме мърша и непрокопсаница и да съм се погледнела в огледалото с евтините си парцалки и провинциалното си поведение. Още други неща, които не можех да преглътна и спрях да слушам.
- Този…, очаквах повече култура от него. Моника, това ми звучи като булеварден роман или по-скоро като вулгарен такъв. Не му отива да говори така. Никой не се е родил … Чакай малко ти на това ли се върза и за това ли си такава с „кодово име Моник“?
- Да, за това и още нещо, което чух в друг разговор на рождения ден. Чух, че всички хора се издигат в дадена гилдия, на прависти, художници, артисти и тнт само с рамото на роднински връзки или ако преспят с някой, който е склонен да ги подкрепи.
- Ей, Моника, научила си нещо, което аз вече знам, но искам да знаеш друго… - Зизу обмисли отговора си преди да и каже квинтесенцията на мисълта си. – Моника, чуй ме сега ти, ама добре ме чуй! Пътищата, за които говориш са по-лесни, но крият рискове и не водят до вътрешно удовлетворение. Водят до поквара, която променя полюса на същността ти. Ние сме бедни и може да не забогатеем, може цял живот да крепим службица или изобщо да не работим по специалността си. Важното е да вярваме в нещо истинско и възможно като честни мислещи хора. Зарежи „Кодово име Моник“, или го обмисли така, че да запазиш същността си, моля те!
- М да, освен, че ще я запазя Зизу, мисля да я изразя, но още не съм направила цялостен план. Готова ли съм ще те въведа и теб, стига да искаш. Довери ми се!
- Добре, за съм само ако не са глупости, знаеш ме каква съм Моника…
Двете приятелки се прегърнаха и тихомълком се подготвиха да тръгват за лекции.
Така си мина и този петък, без повече интересни случки...
Зизу
Неприятно е когато е неделя, а нямаш пари. Зизу разсъждаваше по този казус сипвайки в чашата си последното останало кафе. Днес беше почивният и ден и тя знаеше, че няма никъде да ходи, щеше да учи и да дояжда остатъци. Моника беше заминала да види родителите си за през уикенда споменала, че ще дойде утре направо за лекции. Зизу излезе на терасата където я чакаше недовършена от седмици картина. Нямаше вдъхновение, нито прозрение какви да бъдат цветовете на нейния пейзаж. Беше нахвърляла с молив щрихите на една градина от детските и години, картина от моменти, в които е била щастливо дете. Все пак искаше да улучи сезона на най-чудесния миг в тази градина от детството. Нея не я вълнуваше настоящето, защото се чувстваше като в блато, в което затъва всеки ден. Губеше наивността си и вече не гледаше звездите, мечтите и сякаш отлитаха като летен вятър. Какво можеше да стори тя, девойка на деветнадесет години, отрасла при приемни родители, твърде висока за повечето младежи, летяща в облаците до скоро? До скоро, колко скоро, до мига, в който осиновителят ѝ я изнасили и тя направи аборт, няма и две години от тогава. Не беше разказала на никого за преживяното. Приемната и майка, която беше добра жена не знаеше за това. Зизу избяга след аборта и дойде в големия град, тук завърши средното си образование вечерно и я приеха с изобразително изкуство и български в университета. Беше самоук художник, вероятно наследила нещо от истинските си родители, за които така и не разбра нищо. Тя сама се беше нарекла Зизу, иначе истинското и име беше Сузана. Просто не искаше да и викат Сузи, не и харесваше. Седеше пред картината и изведнъж се сети за чудесния уикенд с Диман, едно момче от компанията ѝ като дете. Той беше с две години по-голям от нея и винаги я защитаваше. През този уикенд двамата се бяха качили на черешата и хапваха от узрелите и плодове. Разговаряха за нещата, които искат да постигнат и Диман я целуна по бузата. Вече знаеше какво ще нарисува, ще нарисува този прекрасен миг. На вратата се почука, не очакваше никого. Стана и влезе в стаята, прекоси я бавно сякаш чакаше този, който стоеше на вратата да се откаже, но той не се отказа. Зизу отвори вратата, а там стоеше Виктор Стоилков, един състудент. Тя го изгледа, а той се изчерви, но все пак я попита:
- Искаш ли довечера да играем карти при Ани и Петя?
- Ще си помисля, кои ще са там?
- Соня, Добри и Боян и аз.
- Добре щом няма да идват други ще дойда.
- Добре ще се радвам, приятен ден!
- Приятен и на теб!
Зизу затвори вратата и отново седна на стола пред картината. Постави основа и започна да реди пъзела от спомена си. Изведнъж под терасата се чу някакъв сблъсък. После викове за помощ и Зизу погледна за да види какво става. Долу на паважа лежеше тяло на момче, а до него една кола със смачкана предница. До колата стояха друго момче и момиче, които се бяха прегърнали. Момичето плачеше. След 10 минути дойдоха линейка и полиция. Явно момчето беше още живо, защото го качиха в линейката, а полицията започна да разпитва младежите. Зизу не чуваше нищо от това, което си говореха, но не искаше да я пишат за свидетел. Прибра се в стаята за да не я видят полицаите. Погледна стенния часовник и изведнъж осъзна, че денят почти е минал, минаваше шест вечерта. Тя влезе в банята и започна да мие къдравата си кестенява коса под душа, капките се стичаха по бялата и леко закръглена снага и потъваха в канала. Зави се с хавлията и си изми зъбите, после се погледна в огледалото за да прецени как ще се гримира. Може би не трябваше да се гримира, все пак щяха да играят карти през две врати и щеше да е странно да е гримирана. Избра да не се гримира. Намигна с едното синьо оче на луничавото лице, което я гледаше от огледалото. Облече си анцуга и си върза косата. Все пак имаше малко от парфюма, който Стилян и подари на рождения и ден. Напръска се за да мирише приятно на себе си. Вече беше напълно готова. Излезе и заключи стаята си. Пред вратата на Ани и Петя се бяха насъбрали около двадесет човека с тъжни физиономии.
- Какво се случило? – попита озадачено, като усещаше, че е свързано с катастрофата пред общежитието.
- Днес видя ли Виктор Зизу? – попита я Петя
- Да, за това съм тук.
- Ами явно малко след като си го видяла, той е бил бутнат от кола и в момента е в болница.
- Няма да играем на карти, събираме се да отидем и да разберем как е той, ще дойдеш ли с нас?
- Разбира се. – Зизу знаеше, че не е имало какво да стори в онзи момент на който стана неволен свидетел, но се чувстваше виновна пред себе си, че вместо да помогне се скри в стаята си.
Към болницата с четири коли се запътиха петнадесет човека и Зизу се качи в едната. Пристигнаха, но не ги допуснаха да влязат. Казаха им, че в момента Виктор е в операционната и се борят за живота му. От удара има засегнати важни органи и счупвания. Родителите му още не бяха пристигнали от Търговище. Четирите коли се върнаха обратно пред общежитието. Зизу се прибра в стаята си и изпи един топъл чай. После се зави през глава и заспа. На сутринта се оправи за лекции, Моника не се беше прибирала още. Днес по програма имаше няколко важни предмета и един колоквиум по културология. След лекциите беше на работа в кафето до десет вечерта и се радваше, че най-сетне ще вземе хонорара си за миналата седмица. Опитваше се да не мисли за Виктор, но още в часа по История на изкуството Ани и Петя и напомниха за това.
- Виктор е излязъл от операция. Все още е в интензивно отделение. Родителите му са съсипани. Разбрахме и как е станало. Стоян от групата е паркирал пред общежитието, но е загубил управление за момент и се е бутнал в колата пред него. Шофьорът на другата кола е потеглил и Стоян се е подвел тръгвайки рязко напред, а от пред е бил Виктор, който се е опитвал да пресече. В колата със Стоян е била и приятелката му Милица. Тя е ученичка в техникум. Стоян е в районното да дава показания.
- Вие всичко сте разбрали, как успяхте? – Зизу не се учуди наистина, защото знаеше, че бащата на Петя е районен полицай.
- Знаеш как … - каза ѝ Петя.
Зизу не видя Моника този ден. Какво ли се беше случило с нея? Лекциите и колоквиума минаха като на сън. Тя вече вървеше към кафето, ако и там я нямаше щеше истински да се притесни. Зизу нямаше мобилен, а и Моника нямаше. Двете бяха единствените студентки със социална стипендия. Двете работеха в кафето, но не бяха на договор, а собственикът поемаше голям риск, но и не плащаше осигуровки. Зизу пристигна пред кафето, чийто големи чадъри на кока кола бяха избелели от слънцето, а върху масите се мъдреха празни чаши и чинии, нямаше много клиенти. Може би някъде около 10 човека. Моника я нямаше никъде. Зизу влезе, а шефът и я повика с поглед.
- Мила, виждала ли си Моника, тя трябваше да е тук преди час?
- Не, не съм господин Пешев, съжалявам и не знам къде е. – Зизу каза истината.
- - Ако не се появи още час ще я уволня. Има много чакат за работа да знаеш.
- Добре господин Пешев.
Зизу се скри зад бара за да се преоблече със служебната униформа. Въпреки, че кафето не беше голямо имаха униформи. Това и харесваше, някак си не си личеше, коя по какви причини работи тук. Страхотна уравниловка! Тя разчисти масите и ги изми, отсервира на събралата се компания, които станаха и тръгнаха и за малко да не си платят сметката.
- Изчакайте, не сте си платили. – Зизу ги спря препречвайки пътя им.
- Колко ви дължим? – обади се един господин със синьо сако
- Зизу беше взела бележките с нея и я подаде на господина.
Той извади портфейла си и плати цялата сметка, после и намигна и каза:
- Десет процента бакшиш за хубавата сервитьорка.
- Благодаря! – Зизу се зарадва на този бакшиш от десет лева. Действително в това кафе не се правеха сметки от сто лева всеки ден. Това беше втория и бакшиш от преди пет месеца, когато започна в кафето заедно с Моника. Моника още я нямаше, това вече много я притесни.
- Зизу ела да ти дам хонорара за миналата седмица. – извика я Пешев, като и подаваше един пощенски плик, в който имаше точно сто и петдесет лева. Не бяха много, но без тях пък изобщо нямаше да се справи. Стипендията и от деветдесет лева също не беше кой знае какво, но тя я пазеше за учебници и други разходи по следването. Тя харесваше деловия тон на господин Пешев. Той се държеше културно и не повишаваше тон, не притесняваше с нищо сервитьорките, винаги се отзоваваше при проблем и понякога ги закарваше до общежитието им вечер.
- Зизу, предай хонорара на Моника и ѝ кажи, че от утре трябва да си търси друга работа ако не даде наистина добро оправдание за днешната самоотлъчка.
- Добре господин Пешев. – Зизу знаеше, че Пешев ще върне Моника ако тя измисли оправдание. Той не беше лош човек. Наближаваше време да си тръгва, когато една кола спря пред кафето и от нея слезе Моника. Зизу за малко да изпусне подноса с празните чаши на земята. Моника изглеждаше различно, носеше къса рокля с голямо деколте от ,което се виждаше половината и бюст, а на голата и част имаше татуировка. Косата и до преди права и кестенява, сега беше на руси кичури и начупена, беше си сложила силен грим и изглеждаше с поне пет години по-възрастна. С обувките си на висок ток я беше настигнала по височина.
- Зизу, хайде приключвай тук за да те повозим. – каза Моника – Взела си и моя хонорар предполагам, време е да се позабавляваме.
- Моника, какво е станало с теб?
- Ще ти разказвам после, бързо затваряй за да тръгваме по - скоро.
- С кой ще се возим Моника и защо изглеждаш така? – Зизу продължаваше да недоумява, а и изпитваше вътрешно съпротивление към предложението на приятелката си. – Няма да тръгна ако не ми кажеш сега.
- Добре седни и ще ти обясня. – двете седнаха и Моника подхвана своя разказ – Прибрах се при нашите, а те бяха спечелили пет хиляди лева от лотарията. Попитаха ме какво да ми купят, а аз поисках тези дрехи и татуировката. Те се съгласиха. После ми дадоха хиляда лева от печалбата и ми казаха да правя с тях каквото намеря за добре и ето аз си направих прическа, грим и маникюр, купих си мобилен телефон с ваучер и тогава срещнах Сашо и Боян в общежитието, те ми предложиха да отидем на дискотека тази вечер .Тогава казах, че ще вземем и теб. Това е. Ела да похарчим малко пари, имам още четиристотин лева, да изхарчим най-много сто и пак ще останат триста. Напълнила съм хладилника с месо. Нашите ми дадоха две пилета и малко свинско, ще хапваме нещо по-така тази седмица.
- Моника, утре ще трябва да измислиш нещо за да останеш на работа.
- Чакай има още, нашите ме запознаха с една наша селска дето работи в шивашки цех, аз ще работя при нея, ако искаш и теб ще те взема там?
- Ще го обмисля Моника. За дискотеката, е добре при това положение ще дойда с вас.
Зизу бързо почисти и изми, преоблече се с дънките и развлечения суитчър, прибра в касата оборота, заключи и пусна алармата. После се качи в колата с Моника.
- Здравей Зизу, не се плаши нали се познаваме от лекциите. – каза Сашо
- Здравейте момчета, не се плаша, просто Моника много ме изненада и не го очаквах.
- Е, важното е малко да разпуснем, не може само лекции, нали?
- Предполагам, че сте прави, къде сте решили да ходим?
- Мислим в Клуб 33, ти какво ще кажеш?
- Ами никога не съм ходила, ще съм изненадана. – каза съвсем искрено Зизу. Тя не ходеше често по дискотеки, даже да не кажем изобщо. Според нея, разхищението на средства, които няма от къде да възстановиш е лукс. Тя не можеше да очаква от никого да и изпрати, а и заем за такова разхищение нямаше да прави.
- Зизу аз ще поема и твоят разход, нали знаеш? – зашепна и в ухото Моника, знам какво се върти в главата ти.
- Знам, но така ще съм ти задължена Моника.
- Не, това ще е защото днес ми взе хонорара от Пешев. Ти си най-добрата ми приятелка, когато замогнеш и ти ще ме почерпиш, така ще сме квит ако това те притеснява.
- Дадено Моника.
Стигнаха пред клуба и им искаха лични карти на входа. Слава богу Зизу си я беше взела и нямаше проблем. Влезнаха в едно задимено и слабо осветено помещение, в което видяха почти всичките си колеги. Оказа се, че в неделя входът е свободен, а алкохолът е на 50 % . Музиката бумтеше и караше сърцата им да прескачат. Повечето младежи танцуваха и Моника, Сашо и Боян отидоха на дансинга след като си поръчаха водка с кола. Зизу остана на място, тя поиска само бира. Изведнъж пуснаха бавно парче и Моника остана да танцува със Сашо, Боян покани Петя, а до нея се приближи Кристиян и почти извика в ухото ѝ:
- Може ли един танц?
- Разбира се.
Двамата затанцуваха, изглеждаха интересно. Кристиян бе висок младеж, близо два метра, играеше в баскетболен отбор, а Зизу си беше метър и осемдесет от всякъде, така, че двамата се открояваха на фона на тълпата. Кристиян отново извика в ухото и:
- Може някой път да се видим на кафе, ако нямаш нищо против?
- Разбира се, че нямам.
- Дай си номера на телефона, запиши ми го после някъде аз ще го взема.
- Нямам телефон. – каза Зизу. Сети се ,че Моника вече има, но не и беше удобно.
Усети как Кристиян леко се дистанцира и като свърши песента двамата се разделиха. Зизу отново седна на мястото си. Моника, Боян и Сашо ту идваха до масата, ту отново отиваха да танцуват и така до момента, в който не забелязаха, че Зизу е заспала. Моника я разсъни и и каза, че е време да се прибират.
- Колко е часът? – попита сънена Зизу
- Вече е четири сутринта, от осем сме на лекции, така, че давай да се прибираме, да поспим поне три четири часа. – каза и Моника
- Добре, аз не знам и тук си поспах.
- Не мога да разбера как можеш да спиш на такова шумно място. – усмихваше и се Моника
Сашо караше криволичейки, но успешно паркира пред общежитието. Вече беше четири и половина. Влезнаха си в стаята и моментално заспаха с дрехите.
Моника
Моника се събуди първа и видя, че са се успали. Часът минаваше девет и половина. Реши, че първо ще се измие и ще си направи кафе и тогава ще буди Зизу. От съседите се чуваше разговор и звуци от любене. Тези хора понякога не ходеха на лекции. Моника се облече бавно след банята и си сипа чаша кафе. После извади остатъка от парите и ги преброи. Останали бяха триста и десет лева от парите, които техните и дадоха. Не бяха харчили много в клуба снощи. Изведнъж от съседната стая се чу караница, която продължи в коридора, чуха се следните реплики:
- Ти си същинска „Анюта“ по Чехов, въпреки, че сега има толкова възможности и за теб, ти избираш безропотно да те използват разни студенти за единия подслон и храна. Вече трета година те наблюдавам как се местиш от студент на студент и живееш в платната на всичките със своята голота. Хайде покажи малко себе уважение и се вземи в ръце… - викаше мъжки глас .
Последва затръшване на врата и женско хлипане. После се отвори друга врата някъде по коридора и в далечината се чу сякаш някой друг покани жената при себе си. Моника се замисли над случката и изведнъж се сепна от хриптящия глас на Зизу:
- Колко е часът?
- Десет минава.
- Защо не ме събуди по-рано Моника? –каза сърдито Зизу.
- Аз преди малко станах, направила съм кафе.
- Добре, но ще мина първо през банята. – отговори по - скоро на себе си Зизу.
След като и Зизу се облече двете мълчаливо пиеха кафето си. Зизу запали цигара чиито дим се разстла из стаята. Навън валеше дъжд и духаше силен вятър, който се блъскаше в прозорците и свистеше през процепите им.
(следва)
66. Какво означава ДУХОВНА ЕНЕРГИЙНА СЪЩ...
67. С какво се занимават душите в духовн...